29 юли 2002

Уди Алън - “Да разнищим Хари”


Опиташ ли се да дадеш определение на нещо - ти го разрушаваш. Да се съмняваш винаги - може би това е правилния подход? Този Уди - Алън ли е? А тази история от фрагменти негова ли е? Това поне е безспорно - в кадър е самото живо доказателство, великият актьор-режисьор с очилата “запазена марка”, с невротичните движения и шантавите идеи. “Да разнищим Хари” е филм на Уди Алън - защото в него откриваме най-важните елементи - свежи, остроумни реплики (ама от тези, дето предизвикват смях и размисъл) в традиционната автобиографична история с великолепен звезден състав (всеки герой е изигран от актьора, когото самият Уди е пожелал да види в ролята).


Разказът е доста объркващ и фрагментарен - както подскача мисълта между идеите, от спомен към някоя случка, която ни очаква в бъдещето. Така е и в живота на знаменития писател Хари Блок, с блокирала фантазия, потънал в депресия. Той успешно продава творбите си, но животът му е пълна каша. Защото има навика да поверява на пишещата си машина всичко преживяно, а това не винаги е приятно - за трите му жени, няколкото психоаналитици и любовници, за приятелите и досадните родители (нали не сте забравили - във филмите на Уди Алън те винаги са мърморещи евреи, а той е съмняващия се блуден син - дотам, че героят му Хари търси Бога при католиците, и дори при будистите!) Историите са навързани като кратки отклонения от червената нишка на разказа - като спомен за едно алтер-его се появява младият Тоби Макгуайър; като звезда, буквално изгубила фокус, гастролира Робин Уилямс; една от съпругите е и истерична психиатърка - в ролята Кристи Али; друга е ревностна еврейка - самата Деми Мур; бясната, решена на убийство зълва е Джуди Дейвис, а верният приятел - в една от най-добрите сцени с пътуването по етажите на Ада, е неотразимият в демонично амплоа Били Кристъл. Всичко в живота на Хари се руши, хората го изоставят - или той тях, а обърканото, самовлюбено и егоцентрично съзнание му спретва лоша шега - за да му даде основание за извода: Хари Блок не функционира правилно в живота, а само в изкуството! Нещеш ли, иззад ъгъла, със сапунен пистолет в ръка се появява един нагъл въпрос - “Не е ли прекалено авто-биографичен И този филм на Уди Алън?” Който отгатне истината, може би ще отговори и на онзи стар въпрос - “Боже мой, Боже мой! Какво си направил напоследък?...”

A.I. - Изкуствен интелект

Тази приказка на Спилбърг и Кубрик можеше да започне и така - “Ще има едно време...” - едно момче, чиято любов е истинска, но то самото не е. Може би не подозираме колко малко години ни делят от момента, в който хората ще се изкушат да научат “изкуствения интелект” как да чувства. Този бъдещ свят се ражда в проектите на Стенли Кубрик преди повече от 30 години, когато той откупува правата върху разказа на Брайън Алдис “Супер-играчките издържат цяло лято”. Дългогодишно приятелство и сътрудничество по този проект свързват Стивън Спилбърг с легендата Кубрик и само две години след смъртта му неговите фантазии оживяха. С ролята на Дейвид - детето “изкуствен интелект” прекрасно се справя Хали Джоел Осмънд.

За семейството, избрано да проведе експеримента с обучението в любов, е почти невъзможно да приеме създанието - и то като заместител на собствения им болен син. Дейвид обиква майката Моника - защото така е програмиран, но предразсъдъците надделяват и той потегля на път към своята единствена мечта - да стане истинско момче... Самият Кубрик прецизно обмисля детайлите по любимия си проект. Той създава образите в “Изкуствен интелект”, дори рисува своя свят, после Спилбърг доусъвършенства по стори-бордове и скици колективната им творба. На много места във филма се усеща почерка на Кубрик, а критиците направо упрекват Спилбърг в почти механично смесване на двата коренно различни режисьорски стила. И въпреки, че някои наричат “Изкуствен интелект” прекалено дълга и мрачна приказка в три действия, филмът без съмнение е изумителен. Като въртележка от образи връхлитат безпощадния “Панаир на плътта”, бляскавия Руж Сити, отломките на потъналия град и сред тях гротескната статуя на Синята фея, в която цели две хилядолетия е вперил поглед с надежда за чудо малкият Дейвид-Пинокио... Някои скептици смятат, че филмът е прекалено поучителен, но има приказки, които не се уморяваме да препрочитаме отново. А усещането за обреченост се настанява почти незабележимо в нас, защото “неизкуственият” интелект все търси нови отговори на вечните въпроси - за обичта и щастието...